Стенопис на Димовски с артбохемата на 70-те

Автор:
Петък, 02 Май 2014 13:32
Стенопис на Димовски с артбохемата на 70-те

През 1971-ва кмет на Пловдив става Диран Парикян. Той беше човек на рефлексите, веднага поиска среща с мен и сам дойде, разказва Атанас Кръстев - Начо Културата.

Ние /4-мата от създаденото през 1969-та управление "Старинен Пловдив" - б.р./ бяхме в пристройката на Недкович, макар че къщата бе готова. Аз го поразведох из Стария град. Оказа се, че като дете той бил раснал някъде в покрайнините на Трихълмието и си мислеше, че познава града.

Трябва да призная, казва Начо, че Парикян не се запали веднага. До момента, в който почна да води гости. Реакцията на чужденците му отвори очите.

Точно тогава заминахме с един Мерцедес за Гърция на обмяна на опит. Парикян, аз, арх. Здравко Василков и Митко Чакалов, шеф на Балкантурист. Като се върнахме, Парикян беше вече готов старши научен сътрудник по археология. И ми казва: "Начо, дай сега да правим нещо!".

Разкопахме стадиона на Джумаята. Тогава тръгнаха едни приказки, едни клюки. Защото променихме изцяло комуникациите. Дотогава оттам минаваха тролеите. Но Парикян застана зад нас. И повече нямах никакъв проблем.

Всяка божа сряда от 1971-ва в кабинета на Начо се събират всички институции и отговорни люде, които имат нещо общо със Стария град и археологията. Майката им се разкатаваше, ако до следващата сряда не си изпълнеха нещата, смее се Начо сега. Така тръгна и така се правеше градът.

Когато завършихме сградата на управлението, долу направихме едно много малко заведение, може би за 5 души, но друго такова няма в целия град, продължава Начо. Стените са рисувани от Борето Димовски.

Аз го бях наел да изрисува Къщата на архитектите, където сега е ресторант "Жанет", и в почивките, докато пиехме кафе, той ни надраска всичките.

Най-напред ме изтипоса мен - гол на стената, като йога: в едната ръка с чаша уиски, в другата - с кафе. Над мен лети Йордан Радичков, от едната ми страна е художникът Иван Кирков, от другата - поетът Левчев. Под него Георги Божилов рисува нещо по главата ми, от другата страна Кикимана /Петко Кикиманов - главен архитект на управление "Старинен Пловдив" - б.р./ ме замеря с метър. Димитър Киров пък сложил жена си на един пръст и тя танцува върху него. По-нататък са Коко Азарян, Георги Баев, Енчо Пиронков, Йони Левиев, Светлин Русев, Иван Славков, Валери Петров, Радой Ралин, Стефан Мавродиев, Коста Форев, арх. Пейо Бербенлиев, Павел Матев, Здравко Попов, Стефан Цанев с прякора Гули /от Калигула/, Владо Роменски и самият Димовски как лети. А кмета Парикян той нарисува във вид на монета, на която пише: "REX PHILIPOPOLIS", ще рече: "ЦАРЯТ НА ПЛОВДИВ".

Самият Парикян не знаеше. Той се видя на стенописа след един наш скандал. А поводът бе Небет тепе: тая любовна земя на Стария Пловдив.

Беше едно фантастично тепе, продължава Начо, с вода и невероятна зеленина. Ние реставрирахме тази част, където се вижда крепостната стена. Бяхме възстановили и тунела, който излиза оттатък тепето.

Това бе тепето на младите пловдивски двойки през 70-те. Може би половината град тогава бе заченат там, смее се Начо.

И някакви маниаци археолози от музея със своите претенции, че нямат къде да се изявяват, направиха всичко възможно да го разкопаят.

Точно когато се решаваше съдбата му - дали да се копае или не, на тепето са: кметът Парикян, главният архитект Матей Матеев, архитектът на Стария град Петко Кикиманов и Начо.

И става жесток скандал.

Аз бях против да се копае, казва Начо. Тогава Парикян ме руга и едва си задържах сълзите. Беше ми много тежко.

Тръгнахме надолу и като стигнахме до моята къща /сега галерия Червеното пони - б.р./, Парикян изведнъж се усети и вика: "Ей, Начо, тук един ден ще има едно малко бюстче!".

А аз му отвърнах: "Глупости. Тук един ден най-много да има един плювалник и вместо Начо да пише НАТО."

Продължихме надолу към управлението. Току-що го бяхме завършили, но Парикян не беше го виждал. Казах му да отидем да пием по едно кафе.

Кикимана като чу това, ми вика на ухото: "Абе, палавник, знаеш ли как ще се разсърди, като се види как Димовски го е изтипосал на стената!".

Като иска - да се сърди, отвърнах му.

А Парикян, като видя монетата, прегърна ме и каза: "Абе, Начо, какъв човек си, бе!".

Мина малко време, пихме кафе, а той продължи: "Един ден, като ме сменят, сигурно ще ме зацапаш!". Казвам: "Не, няма да те зацапам, а със златни букви ще те изпиша!".

След години него го смениха, а аз оцелях. Тогава извиках инж. Петър Митанов, имахме страшно много златен варак, и го нахарах да направи цялото това "REX PHILIPOPOLIS" златно. Така и стана.

Парикян и сега, като ме види, казва: "Абе вие правихте всичко!". "Да, ама властта беше у теб, ти се хващаше на авантюрите и си слагаше главата в торбата!" - отвръщам му.

Истината е, че повече аз на такъв кмет не случих, добавя Начо.

1997

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари (2)

  • ЕГО

    Какво ЕГО, какъв егоизъм и нарцисизъм, какво чудовище ...

    Нищо чудно, че се издокарахме до Пеевски-оглу и до МУТРОполитчето, и до патриотишките Хрельови кули из Небет тепе. Хак ни е, заслужаваме си; добре, че внучетата се спасяват през Терминал Две, Три и т.н. Съчинявайте си легенди и басни, но к'ва файда? БЕШЕ, минало бешело!

  • egoiste

    Легендите като неоскубани плевели избуяват и задушават истините. Които истини са
    хем крехки, хем не са обективни: все разтегливи нанякъде отнякого. Понякога дори
    пишман интелектуалци се увличат в сърцераздирателни тиради просто ей-така, от телешки възторг, всеки се прави на интересен ("съпричастен", както казваше поетът соцреалист).

    Начо да бъде прославян без съмнение е във интересите на някого. Ние останалите
    си имаме по-важни работи отколкото да куткудякаме.

    Но когато опре до въздигане на паметник (четем) беломраморен пред Балабановата
    къща на Начо Културата възседнал Червено Пони, набучващ с копие Народен Враг -
    то тогава се сепвам даже и аз.

    Искам думата.

    Преди петдесет години Начо -не е тайна- се уволни от войската като политически
    офицер, дойде с чизмите от Асеновград и почна да се умилква из Пловдив. ("Турна
    очила и връзка и култура взе да пръска" смееше се Кераца с първия Начов
    покровител чичо Русан Константинов пред кино Септември помня = хотел Молле де, в
    закусвалнята Балкан пред Клуба на Културните дейци). Без
    образование, без възпитание, здрав другар, народната власт му възложи -като
    друго не умее- да коли и беси. Априлският пленум като събори Червенков и сложи
    другаря Живков, излюпи се "Априлското Поколение" пловдивски художници, в която
    групичка Начо се вкопчи и си образува своята ниша, базирана на добро уиски
    първоначално, впоследствие - като се загнезди в Недкович - разнообразена с
    най-добрата кафе машина на Града. Флиртуването -от него, да- ама има и работа
    да се върши, за което пък назначиха арх. Петко Кекеманов и Джовани Димитров,
    икономист, хора специалисти да гонят задачите.

    Старият Пловдив тъкмо беше получил първият си - и последен - Градоустройствен
    План от арх. Младен Панчев, ръководител група Пловдив в ИПК-София (професор, доктор
    понастоящем; ИПК още не беше Национален; Старият Град още не беше обявен за
    АИРезерват; година 1967-8).

    Стратегът Начо обаче усеща колко приятно им става на началствата от столицата
    ("Лъчко! О!") като им постила гнезденце за уикенда, гъделичкане на всекиму
    според ранга; и решава да "ОбОбществява". Тази дума прикрива
    грозната практика на Отчуждаване. Открадване. Изселване. Кореняците - вън!
    Пришелците ние по-добре разбираме Града. Някой да помни (?!?) как Начо се
    намести в "Къща-Музей" аленото пони? Ами че то там си живееше старо семейство
    кореняци, от които Народната Власт "обобществи". Жилфондът после настани
    Политкомисаря; и след години -хоп, другарят си ... го откупи,
    "добросъвестно" видите ли, и на цени държавни естествено. В оная епоха хем уж
    "забрана" можеше да се въведе за населението - покупкопродажби - хем за
    царедворци като Митьо Киров можеше първо да се предостави ателие под Ламартин на
    ул. Пълден, после да му се продаде тихомълком място за къща. Държавно. Равни
    бяхме всичките, да, ама някои бяха по-равни.

    Обезлюдяването на Стария Пловдив (виж книжка 5-6 от списание АРХИТЕКТУРА от 1975
    година, и др.) стана основна мисия на Начо, подкрепяна от Диктатурата на
    Пролетариата, въпреки възражения от специалисти социолози и градостроители.
    "Творческа база" стана ключовата дума за сделката: където данъците ни се
    инвестират във една куха черупка с по някой чиновник на синекура вътре, който
    нехае за разместените керемиди; а ако той е непослушен (Съюзът на Учените в
    България) - ще го критикуваме разпенявено ...

    Дантели на простора, бяло сладко на лъжичка; бабички достолепни, насядали в
    клюкарника? Черковни енориаши, които да се прекръстят като зърнат камбанария?
    Бебета? Обикновен, жив живот, какъвто тепетата са крепили хилядолетия? Калдаръм
    кокони? Къде бе, кореняците като сте го направили тоя Град - хайде сега, къш!
    "Ах, летете ескадрони!" ... те ти "Заслужил Деятел": помните ли вие читателите
    как и кои ставахме "заслужили", пред кого заслужили бяхме, пред народа ли, или
    пред Народната Власт?

    Та ето сега какво представлява Старият Пловдив, каква карикатура, Чалга и
    Скара-Бира в "конюшни" ... сърцето му се къса на Даро (от Сидни, Австралия -
    Теодор вече разбира се) - Божидар поп Антов, "АНТОВАТА" къща на върха над
    Ламартин на 23ти номер на Княз Церетелев - пред заключената, барикадираната
    тежка порта с неговото име в бронз: "За какво ни отнеха дядовата ми къща?
    Попиляха рода ни, изселиха ни към континентите! Цъфнаха, ей ги, вързаха, ами че
    ние бяхме гостоприемна къща! Проклет да е ОНЯ!" - и плю. Така че парвенютата
    дето скимтят как се били допряли до светеца, до "Кмета" Начо Културата
    (ЗаКаПеЧе и политкомисар) нека се свестят: Паметник на Червено Пони на наши
    разноски за ОНЯ Престъпник? Булевард Атанас Кръстев? Идолопоклонници, да си
    турнат неговата икона в домашния им иконостас и да си избършат лигите.

    След промените сякаш се разчу, че Начо Културата бил ... потърпевш, видите ли,
    жертва на комунистическия режим. Първи дисидент бил той (тайно). Е това даже не
    е смешно, то е срамно. Позор, поне малко достоинство как не можа да изнамери
    след като яздеше гребена на вълната цели десетилетия!

    Право бил завършил, мярна ми се някъде, че Начо имал юридическо висше
    образование. Смях. Всички знаеха, а и той се перчеше, че как без висше
    образование Начо командва Главните Архитекти на Пловдив, как гордо отхвърля
    градоустройствен план да не му се пречка. Не редовно, не задочно висше, не
    РабФак (ако си спомняте това понятие) - не бе, нищичко: Начо не умееше две думи
    грамотно да напише не само, той едвам четеше! Цял живот Начо си беше без
    образование, "талант самороден". Освен ако на стари години пенсиониран се е
    съпикясал да си купи (като по Бранислав Нушич) тапия "Doctor Honoris Causa" от
    АНУ (Асеновградски Нов Университет или подобна Alma Mater) за още една рамка на
    стената. Менте нечленоразделно. А дали пък не владееше езици, като беше така
    приказлив в космополитното Филибе? Не. Даже съветският език , на който
    всички лесно четяхме изобилна, евтина литература, за Начо Културата си остана
    непреодолим. Попийваше. Клевета ли е, че в оная епоха вещества други като
    нямаше, " Априлското Поколение" пловдивски художници бяха все спиртосани, и че
    Начо Културата беше начело?

    Така се въртеше тогава алъш-вериша: аз на тебе, ти на мене - не мислете, че Начо
    Културата е купувал картини. Всички те са му "дарове" за разни негови "услуги" и
    за неговото приятелство, което постепенно ставаше все по-ценно, все
    по-стойностно, все по-многоцифрено. На тебе на ти ателие, на тебе на ти
    поръчкова контрактация ... В Америка много лесно може да изгърми някой
    губернатор ако е ползувал служебния кар за нещо друго; ама ние тук си имаме
    имунитети нашенски. Игрички.

    "De mortibus nihil nisi bene" ще речете; знам, знам, аз нищо лошо не казвам
    за покойника. Само истината, какиното, щото да ни лъжат в очите не щем. Лека му
    пръст на Начо.

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм