Георги Божилов с 33 открива Червеното пони

Автор:
Неделя, 20 Април 2014 11:40
Начо Културата и Катя Паскалева Начо Културата и Катя Паскалева

17 декември 1967-ма. Студено, но не повече от обикновеното за Пловдив.

Една къща в Стария град свети, чуват се гласове и музика. Джаз, истински джаз.

Начо Културата е наредил 33 акварела на Георги Божилов-Слона, в Червеното пони, галерията още не се казва така.

Тя е безименна, защото това е първата изложба в Стария град. По това време Слона е при Катето Паскалева в Толбухин /Добрич/, където тя играе в местния театър.

Трябваха им пари, спомня си Начо, и аз направих изложбата. И до ден-днешен имам два-три акварела от нея.

На откриването е самият Златю Бояджиев. Освен художниците се изсипва и цялата Младежка сцена към Пловдивския театър.

Професор Георги Кънев, сега ректор на Академията за музикално и танцово изкуство, донесе един грамофон и плоча, на която Антъни Куин декламира нещо, слуша се джаз. Имаше и една тетрадка, в която всеки драска, каквото му дойде, а на пода - огромен съд, в който е виното, спомня си Начо.

От тази изложба се ражда идеята за есенните вернисажи в Стария град, които стават ежегодни от 1970-та.

Беше невероятно и няма да се повтори, заключава Начо.

През 1964-та на български език излиза разказът на Джон Стайнбек "Червеното пони". На Митю Киров му хареса и почна да ме нарича навсякъде Червеното пони, казва Начо.

През есента на 1967-ма Ди Киро изрисува едно пони в двора на къщата, където сега е галерията на Начо. Паното представлява едно обърнато пони, а самата дума е изписана в червено.

Много години след това, когато направих галерията през 1989-та, въобще не се чудих за името, казва Начо. Червеното пони става първата частна самостоятелна галерия в България.

Самият прякор не се задържа, остана ми другият - Начо Културата, смее се съдържателят на Червеното пони.

Спомням си много добре: Беше март 1974-та. Капка Пеева, лека й пръст, която се занимаваше с протокола в Българска кинематография и беше съпруга на Аркадий Ваксберг, доведе Инокентий Смоктуновски в Пловдив.

С големия актьор от филма "Бариерата" се усетихме още при първото виждане по стълбите на управление "Старинен Пловдив", връща лентата Начо. Половин час по-късно той вече ме имитираше как ходя.

Заведох го на вечеря в "Алафрангите". Инокентий спа в Туристическата база. На другата сутрин се събрахме в "Бирдас". Тогава измислих книгата с автографи, която започва с неговото посвещение.

Оттогава досега книгата е пълна с десетки подписи и рисунки на български и световни имена. Сред тях са Валери Петров, големият руски режисьор Марлен Хуциев, автор на филма "Аз съм на 20 години", Лидия Федосеева, съпруга на Василий Шукшин, Сава Кулиш, също режисьор, Борис Димовски, Йордан Радичков, американският писател Джон Чийвър.

Емилиян Станев се разписва през 1978-ма, следва японецът Курокава, който проектира Японския хотел в София, Леон Даниел, Димо Димов, баща на созополската "Аполония", режисьорът Младен Киселов, сега емигрант в САЩ, академик Тодоров - най-младият български академик през 1978-ма. Негов брат е френският гражданин Цветан Тодоров, син на проф. Тодор Боров, той също се разписва в книгата с автографи на Начо.

През 1979-та бъдещият нобелов лауреат за 1982-ра Габриел Гарсия Маркес, е нарисувал цвете в книгата. Следва американският поет Уилям Мередит, италианският график Енио Калабрия; класикът на румънската живопис Корнелиу Баба е нарисувал Начо през 1982-ра. Вътре са и българите Йоан Левиев, Блага Димитрова, Христо Радевски.

"Цветя за Начо" е кръстил автографа си бай Дечко Узунов. След неговият букет е самият Валентин Распутин; синът на Пастернак - Евгений, се разписва в книгата, после поетът Владимир Соколов, академик Петър Динеков, Питър Лудвиг, един от световните колекционери на картини - вече на небето...

После идват Николай Гяуров и съпругата му Мирела Френи, големият гръцки поет Янис Рицос, пианистът Алексис Вайсенберг, диригентът Емил Чакъров, актьорът Константин Коцев /Пацо/. На цяла една страница са посвещенията на Христо Ганев, Бинка Желязкова, Татяна Лолова и Милчо Радев.

Вечната и святата Елисавета Багряна, златните момичета на Нешка Робева, румънският художник Йон Георгиу, Людмила Гурченко, дъщерята на академик Луначарски - Ирина, Радой Ралин, Ицко Финци, композиторът на "Канти дей морти" Иван Спасов, художниците Георги Божилов, Димитър Киров, Иван Кирков - колко много разпятия из книгата за автографи!

През 1974-та, казва Начо, заведох Инокентий Смоктуновски на гости у Георги Божилов-Слона. Майката на Слона беше направила фантастична баница. Смоктуновски си тръгна много впечатлен. Дори в едно радиопредаване говори за Катето Паскалева, Слона, за мен и Пловдив.

Смоктуновски обещава на следващата година да дойде пак в България, но този път с жена си и децата. Един ден през 1975-та ми се обадиха от Окръжния комитет, спомня си Начо. Казаха ми, че в еди-колко си часа трябва да съм в "Пълдин" за среща с много важен човек, личен гост на държавния глава /Тодор Живков/, който в момента почивал на Пампорово. Веднага се сетих, че това може да е само Инокентий Смоктуновски.

В "Пълдин" той беше с жена си, художничка на костюми в руската кинематография, сина си Филип, който по-късно стана актьор, и малката си дъщеря Маша.

Още като ме видя, каза: "Видя ли, че удържах на думата си и доведох цялото семейство!" Димитър Киров, който бях взел на срещата, му подари картина, а Смоктуновски каза, че никога не е получавал такъв кралски подарък. Инокентий добави да му викам "Кешо". Така се обръщали само най-добрите му приятели. Повече не се видяхме, завършва Начо.

1997

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари (5)

  • Майа В.

    С изнизването на годините видя се, че не мога да отлагам повече тези редове. Отиват си свидетелите. Няма да има кой да ми възразява, а трябва.

    Легендите като неоскубани плевели избуяват и задушават истините. Които истини са
    хем крехки, хем не са обективни: все разтегливи нанякъде отнякого. Понякога дори
    пишман интелектуалци се увличат в сърцераздирателни тиради просто ей-така, от телешки възторг, всеки се прави на интересен ("съпричастен", както казваше поетът соцреалист).

    Начо да бъде прославян с легенди (басни) без съмнение е във интересите на някого. Ние останалите
    си имаме по-важни работи отколкото да съчиняваме митологии.

    Но когато опре до въздигане на паметник (четем) беломраморен пред Балабановата
    къща на Начо Културата възседнал Червено Пони, набучващ с копие Народен Враг -
    то тогава се сепвам даже и аз.

    Искам думата.

    Преди петдесет години Начо -не е тайна- се уволни от войската като политически
    офицер ЗКПЧ, дойде с чизмите от Асеновград и почна да се умилква из Пловдив. ("Турна
    очила и връзка и култура взе да пръска" смееше се Кераца с първия Начов
    покровител чичо Русан Константинов пред кино Септември помним = хотел Молле де, в
    закусвалнята Балкан пред Клуба на Културните дейци). Без образование, без възпитание, здрав другар, народната власт му възложи -като друго не умее- да коли и беси. Априлският пленум като събори Червенков / Югов и сложи другаря Живков, излюпи се "Априлското Поколение" пловдивски художници, в която групичка Начо се вкопчи и си образува своята ниша, базирана на добро уиски
    първоначално, впоследствие - като се загнезди в Недкович - разнообразена с
    най-добрата кафе машина на Града. Флиртуването -от него, да- ама има и работа
    да се върши, за което пък назначиха арх. Петко Кекеманов и Джовани Димитров,
    икономист, хора специалисти да гонят задачите.

    Старият Пловдив тъкмо беше получил първият си - и последен - Градоустройствен
    План от арх. Младен Панчев, ръководител група Пловдив в ИПК-София (професор, доктор
    понастоящем; ИПК още не беше Национален; Старият Град още не беше обявен за
    АИРезерват; година 1967-8).

    Стратегът Начо обаче усеща колко приятно им става на началствата от столицата
    ("Лъчко! О!") като им постила гнезденце за уикенда, гъделичкане на всекиму
    според ранга; и решава да "ОбОбществява". Тази дума прикрива
    грозната практика на Отчуждаване. Открадване. Изселване. Кореняците - вън!
    Пришелците ние по-добре разбираме Града. Някой да помни (?!?) как Начо се
    намести в "Къща-Музей" аленото пони? Ами че то там си живееше старо семейство
    кореняци, от които Народната Власт "обобществи". Жилфондът после настани
    Политкомисаря; и след години -хоп, другарят си ... го откупи,
    "добросъвестно" видите ли, и на цени държавни естествено. В оная епоха хем уж
    "забрана" можеше да се въведе за населението - покупкопродажби - хем за
    царедворци като Митьо Киров можеше първо да се предостави ателие под Ламартин на
    ул. Пълден, после да му се продаде тихомълком място за къща. Държавно. Равни
    бяхме всичките, да, ама някои бяха по-равни.

    Обезлюдяването на Стария Пловдив (виж книжка 5-6 от списание АРХИТЕКТУРА от 1975
    година, и др.) стана основна мисия на Начо, подкрепяна от Диктатурата на
    Пролетариата, въпреки възражения от специалисти социолози и градостроители.
    "Творческа база" стана ключовата дума за сделката: където данъците ни се
    инвестират във една куха черупка с по някой чиновник на синекура вътре, който
    нехае за разместените керемиди; а ако той е непослушен (Съюзът на Учените в
    България) - ще го критикуваме разпенявено ...

    Дантели на простора, бяло сладко на лъжичка; бабички достолепни, насядали в
    клюкарника? Черковни енориаши, които да се прекръстят като зърнат камбанария?
    Бебета? Обикновен, жив живот, какъвто тепетата са крепили хилядолетия? Калдаръм
    кокони? Къде бе, кореняците като сте го направили тоя Град - хайде сега, къш!
    "Ах, летете ескадрони!" ... те ти "Заслужил Деятел": помните ли вие читателите
    как и кои ставахме "заслужили", пред кого заслужили бяхме, пред народа ли, или
    пред Народната Власт?

    Та ето сега какво представлява Старият Пловдив, каква карикатура, Чалга и
    Скара-Бира в "конюшни" ... сърцето му се къса на Даро (от Сидни, Австралия -
    Теодор вече разбира се) - Божидар поп Антов, "АНТОВАТА" къща на върха над
    Ламартин на 23ти номер на Княз Церетелев - пред заключената, барикадираната
    тежка порта с неговото име в бронз: "За какво ни отнеха дядовата ми къща?
    Попиляха рода ни, изселиха ни към континентите! Цъфнаха, ей ги, вързаха, ами че
    ние бяхме гостоприемна къща! Проклет да е ОНЯ!" - и плю. Така че парвенютата
    дето скимтят как се били допряли до светеца, до "Кмета" Начо Културата
    (ЗаКаПеЧе и политкомисар) нека се свестят: Паметник на Червено Пони на наши
    разноски за ОНЯ Престъпник? Булевард Атанас Кръстев? Идолопоклонници, да си
    турнат неговата икона в домашния им иконостас и да си избършат лигите.

    След промените сякаш се разчу, че Начо Културата бил ... потърпевш, видите ли,
    жертва на комунистическия режим. Първи дисидент бил той (тайно). Е това даже не
    е смешно, то е срамно. Позор, поне малко достоинство как не можа да изнамери
    след като яздеше гребена на вълната цели десетилетия!

    Право бил завършил, мярна ми се някъде, че Начо имал юридическо висше
    образование. Смях. Всички знаеха, а и той се перчеше, че как без висше
    образование Начо командва Главните Архитекти на Пловдив, как гордо отхвърля
    градоустройствен план да не му се пречка. Не редовно, не задочно висше, не
    РабФак (ако си спомняте това понятие) - не бе, нищичко: Начо не умееше две думи
    грамотно да напише не само, той едвам четеше! Цял живот Начо си беше без
    образование, "талант самороден". Освен ако на стари години пенсиониран се е
    съпикясал да си купи (като по Бранислав Нушич) тапия "Doctor Honoris Causa" от
    АНУ (Асеновградски Нов Университет или подобна Alma Mater) за още една рамка на
    стената. Менте нечленоразделно. А дали пък не владееше езици, като беше така
    приказлив в космополитното Филибе? Не. Даже съветският език , на който
    всички лесно четяхме изобилна, евтина литература, за Начо Културата си остана
    непреодолим. Попийваше. Клевета ли е, че в оная епоха вещества други като
    нямаше, " Априлското Поколение" пловдивски художници бяха все спиртосани, и че
    Начо Културата беше начело?

    Така се въртеше тогава алъш-вериша: аз на тебе, ти на мене - не мислете, че Начо
    Културата е купувал картини. Всички те са му "дарове" за разни негови "услуги" и
    за неговото приятелство, което постепенно ставаше все по-ценно, все
    по-стойностно, все по-многоцифрено. На тебе на ти ателие, на тебе на ти
    поръчкова контрактация ... В Америка много лесно може да изгърми някой
    губернатор ако е ползувал служебния автомобил за нещо лично; ама ние тук си имаме
    имунитети нашенски. Игрички. Далавери и гешефти.

    "De mortibus nihil nisi bene" ще речете; знам, знам, аз нищо лошо не съм казал
    за покойника. Само истината, какиното, щото да ни лъжат в очите не щем. Лека му
    пръст на Начо, Бог да МУ прости...

    Послепис:
    Въпрос с намалена трудност към многознайниците дето напират да издигат олтари:
    името Лилия Ботушарова да е известно на някого? Да, която остана стара мома
    десетилетия, която пожертвува еснафско благополучие, челяд и "заслужили"
    титулатури за да разкопае и ни поднесе Античния Театър?
    Въпреки доброжелателите? Как пък за Лилия Ботушарова една табелка -бронзова,
    мраморна или тенекиена- не се никой сети да освети? Нито булевардче?

    Едно съществено допълнение към горепубликуваните ми ЗАБЕЛЕЖКИ да не пропусна:
    Голямото перчене на Начо "културата" беше ОБЗАВЕЖДАНЕТО на новореставрираните от НИПК сгради със "автентични мебели от епохата", за което той се мислеше за спец. Истината обаче е, че основните заслуги в тази нелесна дейност не бяха на Заслужилия Деятел на "Културата", а на г-жа Елена Узунска - най-рафинираната дама (и първа хубавица, вечна й памет) на Града, пред която се отваряха вратите на недостъпни нотабили не само в Източна Румелия, но и в София, Свищов, Казанлък и всякъде. Където парвенюта не можеха да припарят, макар и станимашки. Нейният вкус, компетентност и дипломация доведоха до резултатите. Нека тук спомена -без да мога да си спомня името, за съжаление- майстора реставратор мебелист, един мустакат, мълчалив работяга със златни ръце в такъв тънък занаят. Хора засенчени от Главния Цар, който се извисяваше всъщност върху техните плещи ...

  • Стефан Марков

    Благодаря Ви, г-жо Майа В. - беше ми изключително интересно да прочета написаното от Вас(на 29 г. съм). То е истина, която досега бях чувал само от уста на уста. Пак Ви благодаря, сега си обяснявам и защо "Културата" е бил фенче и застъпник на работническия жск "локомотив".

  • Майа В.

    А стига, ма какиното, на 29 годишна възраст Стефчо членоразделно ми пише за "истина, която досега бях чувал само от уста на уста"? Бях се отчаяла вече от младите. Няма ли Клуб Планета (и др. чалга) за тебе, та четеш за УПАДаКА и си губиш времето, докато всички почтени олигархчета пари пра'ят на твойта възраст (за един Пеевскиоолу да си чувал? Или за един Доктор Хонорис КАУЗА на ПУ Магнаура, на име Камата?)

    You made my day. Хвала!

  • акад. проф. Хри.Сто. д-р ХонорисКауза ПУ МАГНАУРА

    Закачката по-горе със скандалната Хонорис Кауза от ПУ (причинила даже оставки) ни води към очертаването на интелектуалното равнище на Магнаурската Схола в наше село ето на още едно място: - http://www.marica.bg/проф-маргаритов-доктор-хонорис-кауза--е-причина-за-уважение-news212700.html - сравнимо със моралното величие на другата наша местна институция, пловдивската м.трополия (към която ще спестя стотиците препратки); всичко това на фона на държавното ни устройство (Българистан/ДАНС/Пеевскиоглу). Забелязваме, че някои поставят "СТАРИЯ" Пловдив във кавички, но де да беше само той във неудържим възход ...

  • СВЕТЛ**

    Чудили сме се на послевкуса след посещение в Пловдив от умилкваща се сервилност (пардон, угодничество). Прекалено, някакси. "Гостоприемен чиновник, няма що, нека!" ни намигват познавачите. Сега четейки сълзливите оправдания на Начовите приближени и по-точно длъжкия списък на посетителите (покровителите) става ясно, че крушката си имала опашка. Натрупване на червени точки.

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм