Подранили носталгии: Наричаха ни Войската

Автор:
Неделя, 10 Април 2011 15:50

Борислав Ненов

Image
Някога, и с други двама
Наричаха ни Войската.

Прякорът дойде вероятно от Старшината, който носеше името Георги Тонков и освен че беше служил на границата, май наистина е имал такъв чин-там, на заставата в Родопите.

Вероятно пак там, се бе научил да пие дълго и много, ала без да се напива.

Появата му в университета се дължеше на покъртителния Рабфак, за който вероятно го бе натискал тъстът му - някаква голяма клечка в Окръжния комитет на БКП - Смолян.

Не беше мит - когато на няколко пъти двамата с него бяхме на косъм да ни изхвърлят от Алма матер, той се тюхкаше за това какво щял да каже бабалъкът му, а в такива ситуации няма време за пози.

Първата група от Войската се появи на есенната бригада във Витамина - Старшината и още двама идваха от Рабфака, останалите се класирахме директно, избегнали „баташкото клане” -така нарекохме през оная 1983 г. приемния изпит, на който се падна „Социалистическият патриотизъм в поезията на Вапцаров”.

Бяхме работили по година-две из заводите и знаехме, че този изпит е чертата, която ни дели от убийствената сивота на цеховете.

Есенната бригада мина без жертви, въпреки че колегите бяха изпечени и в улични боеве, и в смъртоносни запои.

Другата част от Войската цъфна от непобедимата българска армия-двама македонци, един чутовен образ от Кърджали, Кълбото от Пловдив.

Това бе ядрото.

Имаше приходящи, включително и жени, примамени от веселата олелия, която се вдигаше на нашата маса в знаменития ресторант Байкал, наречен галено 105 аудитория.

Някои от тях идваха и не си отиваха, което даваше основание на Старшината да обобщи, че Войската е вече фактор.

Факторът понякога се разпиляваше, тъй като попадаше в любовните капани, с които изобилстваше в ония дни университета, но след като минеше безумието, всички се завръщаха.

Казах ти, родени са за Войската, доволно коментираше в такива моменти Старшината и заръчваше по две водки на всеки, за да се пести времето.

Нашето и на сервитьорите.

Сервитьорите от Байкал бяха нещо средно между магьосници и филантропи, една категория, която изчезна безвъзвратно, а нейният опит всъщност бе безценен.

Никога преди и никога след това не съм виждал келнери, които не записват поръчките, но пък носят абсолютно точно и светкавично поръчаното.

Поръчаното през раменете им, защото Байкал не бе клуб на шахматиста, а сериозно предприятие.

Толкова сериозно, че по думите на самите келнери, оборотът на квартално-студентския ресторант биел тоя на Тримонциум.

И в чужбина съм работил, и в Тримоната, ама тук се изкарват най-здрави пари, казваше в редките мигове на отдих Васко, който бе доайенът на сервитьорската група.

И допълваше: Ако нещо сте я окъсали със заверките, насреща съм.

Ние все пак  понякога ходехме на лекции и на упражнения, не бяхме чак толкова разредели учебния процес, ала се оказа, че Алма матер е пълна с несъзнателни граждани и най-вече гражданки, които вечно имаха проблеми.

Това бе работа за Кълбото.

Иван бе уникален, уреждаше си за две минути осем срещи и въпреки телосложението си, притичваше от единия край на университета до другия, за да взема или да връща студентски книжки, якета, пуловери, кафе, дънки, маратонки.

Нося душа на самарянин, споделяше Кълбото, докато сядаше запъхтян зад водката си.

В такива моменти Старшината съскаше: За друго милицията няма да ни търси, ала с тоя джамбазлък на Кълбото и ние ще я закъсаме.

Милицията нямаше защо да ни търси, ние сами я намирахме.

Кольо Чепа имаше безумната идея да продава мохера си на перона на Централна гара и то броени седмици след атентата на турците, когато хората на Феликс Едмундович пазеха с автомати.

Старшината бе железен, но и той си имаше ахилесова пета.

Банална, ала ахилесова-жените.

Съпругата и детето му не пречеха той да затъва в тинята на пубертета и да изкарва по две норми по бригадите.

Имаше някакъв чар - висок, едър, къдрокос, простодушен - за такива мъже винаги имаше влакове.

В подобни периоди Старшината, известен още на гражданските власти като Георги Атанасов Тонков, не се появяваше със седмици у дома си до кино Кочо Честименски и ми създаваше огромни неприятности.

От цялата Войска съпругата му си бе внушила, че аз имам най-голямо чувство за отговорност и идваше да плаче на рамото ми.

Старшината се завръщаше като разгонен котарак-чорлав, побледнял, свалил няколко кила.

Абе зная аз, че в Байкал е най-спокойно, тръсваше се на масата бившият граничар и се осведомяваше подробно за личния състав.

Когато двамата ни изключиха от бригадирското движение обаче, дори и стажът по заставите не заличи спазъма му.

Загинахме, отиде университета.

Университетът си беше все там, в някогашния Католически колеж, и надали щеше да потръпне от липсата ни.

Проблем обаче действително съществуваше - въпреки че можеше да убие малаче с два удара, Старшината имаше шубе от бабалъка си.

Случва се.

На следващия ден обаче автобусът ни стовари до една почивна станция на няколко километра от село Добралък и за да отърсим умората си, седнахме до две непознати бригадирки пред магазина, който бе от златната порода Хоремаг.

Втората ракия и третият поглед към една от самодивите в сини униформи се оказаха достатъчни Старшината да се върне към себе си и да почне отново да изпълнява по две норми.

Официално изключени от бригадирското движение, де факто обаче поданици на картофените ниви, с него изкарахме вероятно най-хубавия курорт в живота си.

Мадамите бяха много и не ни познаваха, което позволи на Георги да скрие халката още там - на Хоремага, и да се обзаведе набързо с две любовници.

И три норми, което правеше 21 чувала с картофи.

Друг би умрял още на третия ден, но не и Старшината.

Отмятащ кичури, той риеше земята като нерез, а на моите присмехулни погледи, нареждаше: Цял живот не мога да ти се наплатя, че ме изгониха заради тебе от оная бригада.

Така си беше - заради моя дивотия, скъсаха пред строя и неговите бригадирски пагони.

Щастието, дори когато си на няколко километра от Добралък, също има граници.

В нощните си странствания, Старшината се бе увлякъл в обещанията и в един омаен иначе есенен ден, на спирката цъфна майката на една от неговите изгори.

Изгорях, крий ме, кажи, че съм се изпарил, че съм загинал, редеше жаловито бившият граничар, придумвайки ме да огледам района.

Районът се оказа действително жесток- първата изгора, една възтежичка първокурсничка, разбрала за втората изгора и повикала по телефона майка си, за да помогне.

Още като ви видях с Жоро, че слизате от автобуса, ми призля, сподели за първи път командирът на бригадата, който всъщност бе наш колега, само че физик.

Призля ми, ама си рекох, че може да се размине тоя път без произшествия, редеше Филип, скубейки коси какво да прави с лелята, която търсеше справедливост за излъганата си дъщеря.

Телефонният номер на Старшината е пред мен.

Загасих една цигара, втора, трета.

Войската не бива да умира.

Не бива да излиза никой в пенсия - там, в градинката, да мрънка за дископатии и за кръвна захар.

Байкал отдавна е пресъхнал, нимфите са лели, ракията е само по лекарска преценка.

А ни наричаха Войската…

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари

  • Няма коментари

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм