Триадата на Вапцаров: антиромантиката, вярата, историята

Автор:
Сряда, 30 Декември 2009 13:53

2009-та беше годината на големия български поет Никола Вапцаров. В нея светът – по заръка на ЮНЕСКО – отбеляза 100-годишнината от рождението на един от най-големите лирици на ХХ век. С този кратък текст нека почетем поета, който е съизмерим с върховите постижения на изкуството на изящната словесност на ХХ век.

Антон Баев

ImageАко Гео Милев е поет на експресионистичния авангард (авангардът, който замести крайния индивидуализъм с представата за разпад на света и човека), то Вапцаров може да се определи като поет на антиромантичния авангард.

Това е авангард, прокламиращ антиромантиката като новата романтика, която „е сега в моторите”, вярата и историята: това е новото триединство, около което парчетата на разпадналия се стар свят могат да бъдат слепени в една - невиждана още - конструкция (естетическа, етична и религиозна).

Вапцаровата антиромантика е естетическа категория:

 

                                        Романтиката е сега в моторите...

                                        ........................................................

                                        Това е новата романтика,

                                                                               която

                                        се ражда

                                        и добива своя плът.

 

                                                                          [„Романтика”, Моторни песни, 1940]

 

Това е пробив в традиционната романтическа конвенция, която е конвенция на двумирието, първо, и на личностната над обществената категория, второ. Антиромантиката на Вапцаров е опит да се възприеме света като естетическа цялост, да се отхвърли романтическото двумирие, което го раздели на вътрешен и външен, на субективен и обективен.

Вярата - второто понятие от Вапцаровата триада - е етична категория. Точно както всяко посегателство върху етичната норма разбива цялата норма, така и "едно пшеничено зърно" да бъде отнето от тази "вера", тя ще се разпадне, ще се разнищи:

 

Какво ще остане

от мене тогава? -

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право -

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

 

                                                                          [„Вяра”, Моторни песни, 1940]

 

Вярата е Вапцаровата представа за света като етична цялост. А историята (третият фундамент от триадата) - това е религиозната конструкция на преданието, на притчата, като единствен компендиум на цялостното историческо битуване на човека. Вапцаров не приема човека като изпълнител на историята, а като неин компендиум, човекът е самата история: "простата човешка драма" е религиозното фанатично отхвърляне на обективираната дискурсивна история; тя е призив за субективиране на самото понятие история:

 

Но в многотомните писания,

под буквите и редовете

ще вика нашето страдание

и ще се зъби неприветно.

 

                                                                          [„История”, 1941]

 

Това - в същността си религиозно-митическо - усещане за историята като компендиум на света на етичното и естетичното по-късно се споделя и от други световни автори, превръща се в един от каноните на „магическия реализъм” (Маркес), на историческия етично-религиозен хронотоп (Андрич).

В това отношение Вапцаров е най-близък от българските поети до панмитологизма от '20-те и '30-те години на ХХ век, заявен в „романите-митове” на Джойс, Т. Ман, Булгаков, до поезията на Т. С. Елиът с концепцията й за модерния историзъм и традицията.

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари

  • Няма коментари

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм