100 г. от рождението на Щерю Кирков, шеф на банка „Задруга“

Автор:
Сряда, 22 Юли 2009 14:48

Един от знаменитите пловдивски финансисти е баща на писателя Димитър Кирков

Из Литературната анкета на Владимир Янев с автора на романа „Хълмът“

Image
Писателите Димитър Кирков и Генчо Стоев
– В твоите художествени творби и в множеството ни разговори винаги ми е правило впечатление честото завръщане в ранните детски спомени. Затова си припомням самозапитването и отговора на Антоан дьо Сент Екзюпери: „Откъде идвам аз? От страната на своето детство”. Бих искал да разкажеш повече за него, за семейството ти.

Семейната среда е оказала определящо влияние за формирането ми, повече от всякакви други частни и обществени фактори. Баща ми Щерю Димитров Кирков е роден на 2 август 1909 г. в село Поповица, но от най-ранна възраст заживява със семейството си в Пловдив, където почина през 1995 г. Наскоро се навършват сто години от рождението му и това за мен е припомняне на дълг – да кажа поне няколко думи за него, макар със закъснение.

Неговият баща Димитър е роден в пловдивското село Дебър.

Баща му бил пришълец в селото, дошъл някъде откъм запад, както може да се съди от прякора Шопа и фамилията Шоповски. Дядо Димитър смяташе, че той е дошъл от Копривщица или от близките средногорски села. Занимавал се с изкупуване на вълна, но имал и занаят – терзия, шивач на селски дрехи. Оженил се за местна мома, прабаба ми Елена, и придобили едно дете. Всяка зима той ходел в Добруджа да купува вълна, като оставал по няколко дни из селата, за да шие на селяните и припечелва по нещо. Една пролет обаче не се върнал. Дядо Димитър предполагаше, че е убит заради парите, които носел за вълната. Жена му го чакала няколко години, дори дала обява в „Държавен вестник” за крайния срок на чакането, след който бракът им се смятал за разтрогнат.

– Убит, може би избягал?

– Не се знае. Ни вест, ни кост! Младата жена се омъжила за един вдовец, Кирко, от близкото село Поповица. Той имал две-три деца, Елена довела едно, а после се природили още няколко. Вторият баща отгледал дядо ми, осиновил го, дал му името си, но не бил богат човек и станало ясно, че доведеният син няма да получи земя от малките нивички. Междувременно Димитър завършил селското училище, възмъжал, харесал си мома и се оженил за баба ми Фанка (Стефана).

Нейният баща бил ковач, железар, майстор на каруци и други земеделски сечива. Такива хора обикновено са били малоимотни, така че младоженците не са могли да разчитат на материална подкрепа и от тая страна. На село им се раждат две деца (по-малкият е баща ми), натиска ги сиромашия и дядо решава да се глави работник по железниците. Приемат го, изпращат го в Горна Оряховица, но тук наскоро умира по-голямото дете. Дядо така бил покрусен от тая преждевременна смърт, че мястото му станало непоносимо и направил всичко възможно да го преместят в Пловдив.

Image
Димитър Кирков и Емил Калъчев
– Какво е работел?

Той се е пенсионирал като служител на БДЖ. Очевидно в определен момент е завършил някакъв медицински курс, защото повечето години е работил като помощник на доктора в малката гарова лечебница.

В Пловдив след баща ми се раждат още три деца – двете ми лели и чичо Петър. С неголямата си държавна заплата дядо Димитър ги е издържал трудно – живели са винаги под наем, в оскъдица. Баба Фанка си е гледала децата, но лятно време се хващала и на сезонна работа – където намери. Тъй че на баща ми, най-голямото дете, се е налагало да работи през ученическите ваканции. Най-често като тютюноработник в многобройните пловдивски складове.

– Баща ти има икономическо образование.

– Едновременно той учи и завършва Търговската гимназия в града. Някогашната обработка на тютюна е имала сложна технология, с множество квалификационни степени на работниците. Докато завърши Търговската гимназия, баща ми стигнал най-високото майсторско равнище. Той смяташе, че ако не е била световната криза, която удря жестоко и нашата тютюнева промишленост, вероятно е щял да продължи да се занимава с тютюнджийство, да се усъвършенства, да стане тютюнев експерт. За зло или за добро това не се случва.

– Пловдивската Търговска гимназия е престижно учебно заведение. Неин дългогодишен директор е бил прочутият социалдемократ Евтим Дабев. Тук са преподавали Николай Лилиев, Христо Цанев – Борина.

Image
Щерю Кирков
– Когато баща ми взел диплома, дядо Димитър решил да му даде малко почивка, защото бил отслабнал много от изпитите. Искал да го праща за две седмици в Калофер. Срещнал обаче на улицата своя приятел и учител на баща ми по френски в Търговската гимназия, известния социалист д-р Павел Нончев. Като чул какви са намеренията на дядо ми, д-р Нончев казал: „Какви почивки те патили, Димитре?! Работа никъде не се намира, но за късмет вчера се е освободило място за архивар в Пловдивска банка. Скоро Щерю да върви там да кандидатства – дано го вземат”. Взели го и така баща ми попада в банковата сфера.

– Д-р Павел Нончев е ярка личност. В Женева е гравитирал около болшевиките, познавал е Ленин, в България е донесъл цялото течение на неговия вестник „Искра”. Но да следваме пътя на бащата.

Работил е половин година като архивар, след това се премества и задържа в Популярна банка „Задруга”. Баща ми преминава последователно през всички банкови длъжности, като едновременно следва в Свободния университет, София, специалността „Финанси и кредит”. В края на 1936 г. е овакантен директорският пост и от 1 януари 1937 г. Управителният съвет назначава баща ми за шеф на банка „Задруга”. Тя е била кооперативно сдружение, крепящо се върху средствата на член-кооператорите и ръководено от Управителен съвет. През 1938 г. баща ми е одобрен да защити докторска дисертация по финанси в Брюксел, но избухналата война попречва на тия му намерения.

– Но и без защитена дисертация е направил добра кариера.

– Без съмнение периодът до март 1948 г., когато напуска банката, е най-плодотворният в неговата трудова дейност. Аз няма да се впускам в подробности за положителната роля на тая банка в стопанския живот на пловдивска област, за подкрепата й на кооперативното движение и дребните собственици. Струва ми се, че нейното значение е отбелязано в историята на банковото дело у нас. Ще отбележа само, че съм имал възможност да се уверя от десетки странични свидетелства за ползотворната роля на Щерю Кирков, за да се утвърди авторитетът на банка „Задруга” като надеждна, отзивчива и далновидна финансова институция.

– Какво става с тази банка? А с баща ти?

Одържавяват я и баща ми започва работа като инспектор по кредита в Инвестиционна банка, Пловдив, а по-късно като старши плановик в Държавно управление „Монтажи”. Когато начена строителството на ТЕЦ „Марица-изток”, той отиде на работа там като главен счетоводител. Разкриването на рудниците и изграждането на централата бяха обявени за национален социалистически строеж, заплатите бяха по-големи. Въпреки че водехме съвършено скромен живот вкъщи, безпаричието беше редовен гостенин у нас, а по същото време сестра ми замина да следва в София. И за да се справи с увеличените разходи, баща ми избра един доста суров живот, когато строителството започваше на голо поле. И службите, и жилищата бяха в бараки. Идваше си в петък нощем и се връщаше отново на строежа в неделя вечер.

Когато ТЕЦ „Марица-изток 1” беше почти завършена, той отиде на подобна работа – началник планов отдел на строителството на Минно-обогатителния комбинат „Медет”, който унищожи едно от най-красивите кътчета в Средна гора, някогашните Панагюрски колонии. Тия национални строежи даваха право на работилите там определен брой години да се пенсионират по-рано. Баща ми се възползва от възможността и се пенсионира на 55 години.

– В най-зрялата и продуктивна възраст.

Двайсет години след това баща ми продължи да работи с голяма енергия. Той беше експерт-счетоводител още от 30-те години, когато списъкът на тия специалисти е включвал за цялата страна не повече от трийсетина лица. (Виждал съм го тоя списък, в който човек е могъл да попадне само след взискателен изпит.) Сега, след пенсионирането си, баща ми се захвана с разни финансови експертизи, беше вещо лице на десетки и десетки съдебни дела за финансови нарушения, участваше в какви ли не проверки, ревизии и пр. И щом спря да работи поради напредналата си възраст, го налегнаха болестите.

– Това са, така да се каже, кадрови характеристики. Какво беше характерното за баща ти като човек.

Оценките на един син за баща му не могат да бъдат безпристрастни, но съм дълбоко убеден, че при не твърде забележителната си биография той беше човек със забележителни духовни качества. Баща ми притежаваше широка култура, четеше много до последните си години, когато зрението му сериозно намаля. Често пъти в детските и в юношеските ми години, както четеше в съседната стая, татко идваше развълнуван при нас с мама и сестра ми, за да ни прочете някой пасаж, направил му впечатление, да развие предизвиканите си мисли. Вкъщи постоянно се говореше и спореше за книги, филми, исторически събития и лица, обсъждаха се всевъзможни казуси – юридически, икономически, художествени, просто житейски. Най-съществените неща, които научавах, идеха от баща ми, повече отколкото от всякакви други учители.

– Доста силно казано.

– Преценките и хипотезите му бяха извънредно проницателни. Случвало се е след години да чета книги от многоучени мъже, из различни области на хуманитарното знание, за които съм сигурен, че не са попадали на татко, но в тях срещах мнения и разсъждения, които ми бяха добре познати именно от разговорите с баща ми. Той умееше да заема необичайни гледни точки към явления и личности и това беше предпоставка за оригиналните му и проникновени съждения.

Може би тая характеристика трябваше да започна с основната дейност на баща ми – трудовата. Той не само беше трудолюбив, но и перфекционист в работата си, педантичен и към последния детайл. След смъртта му се случи да разговарям с неколцина пловдивски магистрати. Те единодушно твърдяха, че щом съдията разберял кой е вещо лице на процеса, само попрехвърлял делото и с пълно доверие се основавал на заключението, направено от Щерю Кирков, защото той не би пропуснал значението на нито един факт или обстоятелство.

– Започва да ми се струва, че твоето засилено художествено внимание към многообразни житейски факти е наследствено.

Но аз искам да допълня представата за него. Баща ми не се гнусеше и от груба работа. Неведнъж в детските ми години той се хващаше през платената си годишна отпуска за тежка работа, неподходяща за него – все заради пустото безпаричие. Спомням си, че едно лято го съпровождах из Панаирното градче, където се бе хванал бояджия, преди откриването на самия панаир. Той смяташе, че отношението към труда е основно морално мерило както за отделния човек, така и за цели народи. Мързелът, през пръсти свършената работа го отвращаваха. От най-ранно детство ми бе внушил, че не е важно каква работа вършиш, важно е да я вършиш добре, добросъвестно.

– Типично за старите поколения българи.

А през детско-юношеските си години се гордеех с футболното минало на баща ми. Като младеж той бе играл център нападател на пловдивския „Ботев”, а едновременно и в сборния състав на града.

Ние сме за Локото, но продължавай.

– Участвал беше в турнири из страната, а също и в международни срещи – с унгарци, турци, румънци. Пазеха се героични снимки от онова време, както и комични спомени. Например как веднъж някакъв противник ритнал баща ми в лицето и баба Фанка, която присъствала на мача, погнала грубияна по терена да го налага с чадъра си.

Когато беше по-млад, вкъщи (обикновено преди откриването на панаира) идваше Палакмана, съотборник на баща ми и баща на националната ни звезда тогава Крум Янев.

– И на Крум Янев казват Палакмана.

Та бащата убеждаваше татко да направят два отбора от ветерани и да проведат атракционен мач по време на изложението. Баща ми се съгласяваше, тъкмяха се подробности, но до такава среща на „древни изкопаеми” не се стигна.

– Нещо друго характерно?

– Баща ми бе горещ поклонник на музиката, въпреки че сам се бе обявил за немузикален, а и околните подкрепяха това мнение. Неведнъж забелязвах, че когато се запееше в някаква компания – на трапеза или по екскурзии, той само слушаше усмихнат, но никога не се включваше в разногласия хор. Мисля, че го правеше най-вече от стеснителност, макар че на публични места говореше много хубаво. Но музика, особено класическа, слушаше в захлас. И при всеки удобен случай ходеха с майка ми на опера, като вземаха и нас, децата.

– Емоционален ли беше?

– Много чувствителен човек. Понякога избухваше, палеше се от някое предизвикателство, но беше твърде уязвим, раним от грубости и несправедливости. Навремето неведнъж съм си мислил, че е прекомерно деликатен, отстъпчив, „културен”, както казваше простолюдието. Много пъти, когато сме чакали автобус и тълпата с блъскане се струпваше пред вратите, той непрестанно отстъпваше някому, отдръпваше се, правеше път, така че редовно не успявахме да се качим или цялото семейство, или само той. Не мога да си го представя, че се бута някъде, че размахва лакти, че се промушва да стигне пръв. Това беше спонтанен израз на неговата гордост, достойнство и индивидуализъм, които не му позволяваха да се преборва с човека-тълпа.

– Странно – професията му е свързана с прагматиката, спортът развива борбеност, а ти го представяш като фин, интелигентен човек.

Той, прекрасен специалист във финансовата област, не умееше да се пазари, да лови изгодния момент, да преследва интересите на джоба си. Мама понякога му триеше носа, че „не е търговец” в един, във втори, в трети случай и това си беше абсолютната истина. Той можеше да разплете и най-хитроумна финансова далавера, но на четири очи с някой шмекер предпочиташе да отстъпи пак в името на своите гордост и достойнство, които, убеден съм, запази непокътнати при всички превратности в живота си. Но не и от наивност, защото той не хранеше илюзии за безмерните дълбочини на злото и в разговорите ни разкриваше с необикновена прозорливост неговата диалектика и мимикрия.

Би ли казал нещо за бащиния ти дом? Емблематичен е Замъкът за целия Пловдив.

Баща ми е купил къщата в края на 1947 г. от наследниците на архитект Джаков. Тя стърчи внушително на Джамбаз тепе, но инак беше доста неудобна за живеене. В много отношения усилията на обитателите й се удвояваха в сравнение с жителите в равната част на града. Каруца стигаше до входната ни врата извънредно трудно, каруцарите най-често не си даваха тоя зор и стоварваха дървата и въглищата, които ни караха, на стотина и повече метра от нас. Да не говорим за разните стълби и стълбички, докато стигнеш мазето и ги внесеш… Впрочем, за нея съм писал повече в автобиографичната си книга „Спирки из рая”.

Тук обаче ще допълня още нещо, защото къщата е известна, веднага хваща окото, рисувана е от много художници, снимана е на десетки пощенски картички, безмълвен участник е и в някои филми. Когато баща ми я купува, къщата е била напълно грохнала, пострадала сериозно още от земетресението през 1928 г. Мама неведнъж го упрекваше, че е дал капаро, без да размисли, без да се пазари, без дори да влезе в къщата на ул.”Хемус” № 10. Разгледал я единствено от подножието на тепето, от двора на черквата „Света Марина”. Той отвръщаше, че му харесала, защото красиво е кацнала на върха и притежава неповторима индивидуалност.

Само че след няколко месеца, през 1948 г., баща ми получава писмо от Пловдивското кметство (пазя го!), с което строго му нареждат или незабавно да ремонтира къщата, или сам да я събори, защото има опасност тя да рухне и да предизвика разни бели. Ако ли не – кметството ще я събори за негова сметка! Останал без лев след плащането на имота, баща ми тутакси продава избения и таванския етаж, като със средствата организира основен ремонт. Тоя ремонт държа къщата в изправност до 1994 г., когато нейните съсобственици, включително моите родители, я продадоха на злощастната „Агробизнесбанк”. Доколкото знам, после тя е преминала през много ръце, а кой е днешният й притежател, не ми е известно.

– Да оставим в неизвестност ментараджиите.

– Искам да подчертая, че главната заслуга за изграждането на тая къща без съмнение е на архитект Джаков, който я е планирал и построил за своето семейство. Но не бива да се подценява и заслугата на баща ми, който най-напред купува къщата в окаяно състояние, оценявайки нейната оригинална хубост, а после я ремонтира, без което от тая „емблема на Пловдив”, днес нямаше да има и следа. Отдавна щеше да е съборена и забравена. Ако арх. Стефан Джаков с право може да бъде признат за Строителя, с не по-малко основание Щерю Кирков може да бъде назован Съхранителя на тая постройка, която пловдивчани знаят и с която се гордеят. И аз се гордея със стореното от баща ми.

– Интересно е с такъв човек, но не е лесно за съпругата.

Ето каква характеристика му е направила мама в един някогашен дневник. На първа страница е записала за мъжа си: „Умен. Способен в работата си. Ревнив. Не пестелив. Large. Услужлив. Внимателен. Обича да си попийва. Компаньон.” Макар и пестелива, тая характеристика е уловила верни черти. Наистина баща ми беше щедър, с широки пръсти, отзивчив към грижите на другите, готов да помогне от все сърце дори на слабо познати хора.

– Обичал да си попийва?

– Наистина обичаше добрите компании, съпроводени от добри напитки. Макар да смятам, че в съзнанието на майка ми, която произлизаше от напълно трезвеническо семейство, тази негова слабост, „попийването”, беше силно преувеличена. В компания баща ми беше приказлив, знаеше множество истории, пазеше свежи наблюдения над различни човешки типове и ги разказваше увлекателно, ставаше център на вниманието.

Тук обаче искам да изповядам един свой грях пред паметта му, който не мога да си простя и не мога да поправя. На погребението му мама ме помоли да кажа няколко думи на гроба. Аз не успях да събера мислите си или от скръб, или от малодушие и не казах нищо. Това не престава да ме измъчва. Ако има отвъден свят, дано духът на баща ми чуе тия думи и ми прости. Надявам се, че този негов дух е пак тъй снизходителен и толерантен, какъвто беше и на земята.

 

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари

  • Няма коментари

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм