С поклонение, отдаване на почести и полагане на венци и цветя в Пловдив бе почетена 143-та годишнина от гибелта на българския национал-революционер,
демократ, поет и журналист Христо Ботев.
В церемонията пред паметника на Христо Ботев в Цар Симеоновата градина участваха военнослужещи от гарнизон Пловдив под командването на бригаден генерал Явор Матеев, командир на Силите за специални операции и началник на Гарнизон Пловдив, Представителния духов оркестър на Военновъздушните сили от гр. Пловдив и членове на Комитет „Родолюбие“.
За да отдадат своята почит в Деня на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България, и да положат венци и цветя пред паметника на Христо Ботев бяха Областният управител Здравко Димитров, заместник- областния управител инж. Димитър Керин, Председателят на Общински съвет-Пловдив – Савина Петкова, народният представител Димитър Георгиев, заместник-кмета по култура и туризъм инж. Александър Държиков, Общественият посредник на Община Пловдив Борислав Стаматов, общински съветници, кметовете на райони Костадин Димитров, Николай Чунчуков, Борислав Инчев, представители на общинската администрация, директори на общински предприятия, детския състав на ФК „Ботев“ Пловдив и многобройни признателни граждани. Водещ на честването бе Златко Павлов. Официалното слово произнесе Антон Баев – носител на Награда „Пловдив“ в Раздел „Художествена литература“.
Пълен текст на словото:
Ботев и границите на национализма
Има ли и кои са границите на българския национализъм днес?
Ще ми се в Деня на Ботев да поговорим за това, тъй като много лесни герои се кичат с венците на национализма сега – в пълно неведение за отговорностите му. И най-вече – за чистите му извори.
А те са назовани от Ботев – българския национален гений, стига да можем да го разчетем и да го разчитаме непрекъснато. Правим ли го – Ботев ще ни помага. Не го ли правим – Ботев да ни съди.
Тотем за днешните националисти е Родината. Но коя родина, пита Ботев. Откъде започва родината? И какво е родина? Нека прочетем отново Ботев.
Майце си:
Освен теб, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря!
Отварящото стихотворение на Ботев – Майце си, задава и първата граница на т.нар. родина: майката. Дори когато никого нямаш – тя остава. Дори когато нея я няма – тя е пак Любов и Вяра.
Ето как първата граничност на Родината отхвръква от земната майка към небесните Любов и Вяра, за да възвести с глас на Пророк отгоре: Но тука вече не се надявам…
Кое е това Тук в поезията на Ботев?
Това Тук родината ли е или случващото се в родината?
Ботев бележи високата стойност на Родината в Майката, Вярата и Любовта, и категорично ги отграничава от случващото се сега и тук. Ще прибавя – няма значение дали това е казано преди 143 години или днес, защото при Ботев границите на Родината не зависят от времето. Тъкмо времето е истинският субект/герой на тази, а и на всяка трагически велика поезия. Не уподобяването, не описването на природи и херои, а битката с времето.
Така първата маска на днешния национализъм е свалена от Ботев: национализмът не е защита на видимото, а на родовата връзка, на кръвта, на първоначалието. Гневът на Ботев се стоварва върху главите на онези патриоти, които си лягат и стават с родината, за да я превърнат в държанка на собственото си благополучие.
Свързването на Вярата и Любовта с майката при Ботев е категорично и, забележете, отграничено от живеенето Тук и Сега. Национализмът на Ботев се противопоставя на статуквото чрез Майката, Вярата и Любовта: това е етически национализъм, национализъм на нравствената жертва. Ботев е единственият ни национален поет, понеже застава срещу времето си и печели битката с него. Нищо от думите му не звучи нито вехто, нито незащитено включително от биографичния му път.
Майце си завършва със сетна надежда:
Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба…
Ето ви втората граница на Ботевия национализъм: това е неагресивен – един, бих казал, смиряващ стихиите национализъм.
Второто стихотворение у Ботев е Към брата си. Там дилемата е подобна:
Отечество мило любя,
………………………………
Но себе си, брате, губя
тия глупци като мразя.
Отечеството е завладяно от глупци и, уви, тези глупци са българи.
Странно, нали? Или пък не е чак толкова странно, щом Ботев нарича мечтите си „мрачни“ в същото това стихотворение?
Впрочем историята не дава ясен отговор защо Ботевата чета се насочва към Врачанския край – там, където е имало най-малко турци. Срещу кого да въстава населението там?
Ботевите глупци, уви, са именно българи, националният гений е най-жесток към своите, не към чуждите. Понеже своите не виждат по-далеч от собствения си двор, а свободата – в Ботевия всеобемащ смисъл, не вирее из дворове.
Това е поредната граница, която Ботевият национализъм ни задава – безкомпромисност първо към себе си, към глупците в нас и наоколо.
Но вижте и Елегия-та на Ботев, обръщението му към народа: тук диспозицията е именно народ и племе.
Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
И отговорът на финала:
… и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!
Народ и племе: отново високото и ниското е сблъскано у Ботев и, уви или пък за щастие – изборът продължава. Народ и племе ще бъдат във вечна диспозиция, докато онези от племето се кланят на думи и вождове, а народът – на буквите и Първоучителите.
Наскоро беше големият само български празник – 24 май. Имах възможността да кажа тогава: Народът ни е единственият, който чества Празника на буквите. Забележете – не на думите, а на буквите.
Думата, дори да е топла и добра, може в същото време да е фалшива.
С думите може да се излъже, да се измами, с буквите – не.
Буквичката е чистата ни истина, затова народът ни се прекланя пред буквите, а племето, тълпата – пред думите.
Докато племето вярва на думи, народът ще е в окови.
Ние трябва да имаме слух и очи за народа си, а не за племето. Това ни казва национализмът на Ботев.
Национализмът на племето е фетишизъм; крачката му до фашизма е овластяването. Ботевият национализъм е народен – не племенен, етнически, какъвто е национализмът на лъжепатриотите.
И когато няма надежда, Ботев ни казва – има вяра. Вярата у Ботев е отвъд надеждата. Да се надява може племето, народът вярва.
Когато племето изгуби надежда, спасява се, емигрира, изчезва. Това може племето. Това може тълпата. Да се разпръсне, да се изгуби, да забрави границите на родината, защото оправдания за отстъпление винаги ще се намерят.
Овчи глави – колкото щеш. Но Вола е един.
И от всеки един зависи дали сега коленичи пред Ботев или пред вождове. Дали избира народа или племето. Вярата или надеждата. Любовта или злобата.
Дами и господа, скъпи деца,
Всеки един от нас може да разчита и говори за Ботев със свои думи, различни – често противоположни, а най-искрени, без съмнение, са думите на децата. Вероятно затова децата говорят с малко думи, защото думите минават през сърцата им, все още.
А през сърцата на възрастните най-искрено минава мълчанието.
Общото ни замлъкване пред величието на героите може да ни обедини поне в минутите на тържество. Защото:
Пораженията си приличат,
но всеки подвиг е различен.
И величието на думите на Ботев, и величието на подвига му заслужават нашето общо мълчание. Поклон пред Ботев!
02 юни 2019,
Антон Баев
