Един от значимите поети и мислители на днешния свят – Амир Ор, получи Голямата награда „Орфей“ за изключителен принос към поезията на 9-тия Международен поетичен фестивал „Орфей“ в Пловдив.
Церемонията се състоя на 7 май в пълната зала на Малката бзилика. Ето какво каза в Пловдив забележителният поетически глас на Израел.
Уважаеми пловдивчани, уважаеми организатори, редактори, колеги и читатели, скъпи приятели,
Позволете ми първо да изразя дълбоката си благодарност за честта да получа тази почетна поетична награда – наградата „Орфей“.
Чувствам се привилегирован и истински развълнуван да стана член на изтъкнатия кръг от поети, които са стоeли тук пред мен.
Тази традиция е започнала тук, в страна, която отдавна е ценила и обичала поезията, и в град, превърнал се в литературна агора – място за срещи, където гласове, езици и чувствителност се срещат.
На място като Пловдив, където пластове история говорят както чрез камък, така и чрез памет, поезията се усеща по-малко като украшение и повече като необходимост – начин за слушане през времето.
Да си част от фестивал, носещ името на Орфей, означава да си припомним, че поезията, в най-дълбоката си същност, не е просто изкуство на думите, а акт на трансформация.
Орфей е пял не само за да омагьосва, но и за да пресича граници – между живота и смъртта, тишината и гласа, загубата и смисъла.
В този смисъл поезията остава това, което винаги е била: мост, през който сякаш нищо друго не минава.
Говорейки с вас тук, знам, че съм сред хората, които четат поезия, които са развили вкус към нея и които чувстват истинска нужда от нея.
Хора, които разбират, че поезията не е лукс, а форма на внимание – към езика, към преживяването, към крехките и съществени истини на това да бъдеш човек.
Тя дава глас на мъдростта и красотата, на творчеството и въображението, но също така на съмнението, на разрива и на усилията да се разберем.
Във времена като нашите, когато светът често е сведен до шум, лозунги и сила, поезията настоява за друго измерение. Тя се съпротивлява на опростяването. Тя поддържа жив диалог между нас като човешки същества и защитава свободата ни да мислим – и да чувстваме – сами.
И може би това е нейната тиха сила: да не крещи над света, а да ни спомня, че под шума все още има човешки глас, който си струва да се чуе, и споделена човечност, която си струва да се запази.
Благодаря ви.
