Представихме „Паяжината на паяка“ от румънската авторка Чела Серги и монографията „Различната Добруджа в литературата между войните“ от Христо Боев в русенската библиотека „Любен Каравелов“, часове след като градът влезе в „червената“ зона на Covid-19.
Приеха ни като глътка въздух и с интерес.
…
Тръгваме към Русе през по-пустия път, този около Шумен и Силистра. Има нещо диво по тези места, което ми харесва. Селата преминават неравномерно: ту са хълмисти, ту по-равнинни. Къщите са или западнали, или по-прилични. Пътуваме към Русе, а аз си спомням какво попитах един човек, когато попаднах насред Силистра: „Извинете, къде е Дунавът?“. Отсреща – ми отвърна учудено той!
Дунавът е все отсреща, още от времето на Вазовия Македонски!
…
Пристигаме в Русе. Паркираме колата бързо. Тук сме, за да представим две книги. Едната е романът на румънската авторка с български корени, Чела Серги (1907-1992), а другата е монографията за литературна Добруджа от Христо Боев.
Журналистът Владимир Митев, помахва от отсрещния тротоар. Питам го защо е с маска на улицата, отвръща ми, че не бил религиозен, имал и ваксина. Води ни към беседка, точно срещу Библиотеката „Любен Каравелов“.
А в чл. 1 от Устава на просветното дружество „Дунав“ в Русе от 1887 е записано: „… да тури основа на една градска библиотека“. Знам две-три неща за някогашния кмет на Русчук, Петър Винаров (1851-1926), в чийто мандат се взема решение за откриване на Градска библиотека.
…
В беседката не е тихо. Деца тичат наоколо. Владимир слага статива и камерата си и обяснява, че не е готов за интервюто, ама така било с журналистите. Изобщо не му вярвам, че не е подготвен. Разговорът с Христо Боев тече гладко и задава различни аспекти. Христо отговаря на въпроси за Добруджа и румънските автори, за военната проза на Йовков и Топърчяну, за описателността на Реджина Мария в „Моята страна“, за онези 150 художници, които рисуват Балчик, за неуловимите истини в романа „Паяжината на паяка“ (1938) от Чела Серги, чийто преводач е…
Чуйте разговора: ТУК https://www.youtube.com/watch?v=jjTPCFLt6Xs&t=230s
Идва библиотекарката. Чакат ни.
Харесвам този аристократичен и атмосферен град, в който Дунавът и човекът са винаги отсреща.
Препъвам се лекичко през парка. Именно кметът Петър Винаров започва павирането на централните градски улици с гранитни блокчета от кариерата „Сан Рафаел“, Франция, а от края на 80-те години на 19 век Русе започва да приема характерния си европейски облик.
…
Уютна зала с високи прозорци. Столчетата са поставени на разстояние. Литературата сближава хората, това не е максима, нито клише. Не обичам да монологизирам за книгите, които представям, искам да разговарям за тях. У нас е толкова залостена атмосферата около прочетеното, че направо отсъства реална оперативна критика, защото всеки залага на приятелите си (който ги има). Усещането ми е, че някои се „сбират“ и предварително знам какво и за кого ще ми кажат; стесняват-стесняват… случва се онази малка игра от детството, но в обратен вариант: балонът се надува-надува, надувайте, момчета…
Стоп. Дунавът е отсреща и хората са тук.
…
Наоколо съм заради двама автори. Чела Серги, родена в Констанца, а преводачът й и автор на „Различната Добруджа“, Христо Боев, е роден в Пловдив. Обяснявам, Серги е писател, преводач и публицист; „Паяжината на паяка“ е румънска класика, дошла на български твърде късно; семейството на Серги е принудено да търси убежище в Браила, и липсата на морска шир, остава болезнени спомени у нея; оказва й влияние френската традиция, както на повечето румънски автори. Голямата вода примами Христо и го накара да остане до морето, заобича румънския по някаква причина и започне да чете жадно румънските класики в оригинал, завършил е английска филология в „ПУ “Паисий Хилендарски“, а след това и докторат по английска и американска литература в Университета „Овидиус“ – Констанца. Понастоящем е преподавател по тези литератури в ШУ „Епископ Константин Преславски“. Казвам, че литературният Балчик на Чела Серги в „Паяжината на паяка“ е поетично описание на един пълнокръвен свят, изпълнен с екзотика. Христо допълва, че харесва феминизма на Серги, звучал му щадящо и дори приятно!
Двамата говорим за пресътвореното от румънските художниците и авторите на романи, за незримото, за онова, което остава, но не би могло да се каже, че е вечно; за другия, за различния, свободния човек; за военната проза на Топърчяну и Йовков; за паралелите, които неволно се налагат; за нашите и чуждите критерии в литературата днес;
…
Изчаквам момента. Четем откъс за морето от романа на Серги. Владимир предава на живо през своя профил във Фейсбук. Виждам, че има дори правостоящи. Не за първи път сме тук, откривам познати лица. Поглеждам телефона си, имаме час време.
Пътешествието ми принадлежи.
„- Наистина ли ходиш нощем да плуваш навътре?
- Нощем, денем, все тая…
- Как така, все тая?
- Като човек съм свършен, Диана.
- Нищо ли не те тегли повече?
- Морето!“ …
Из „Паяжината на паяка“ от Чела Серги
….
Изправя се възрастен човек. Моментално ставаме и ние. Казва, че е от Тутракан, че майка му е румънка, а баща му, българин, и той е такъв – българин. Помислям си, че дядо е роден оттатък границата и цял живот сякаш гледаше с някаква носталгия на север. А баба, обратно, казваше, че е ходила до седми клас в румънско училище и гледаше надолу, когато говореше затова.
„Ще трябва да си простим някои неща“ – изрича господинът. Време е.

















